Ījaba 7
1 Vai cilvēkam nav karš virs zemes, un vai viņa dienas nav kā algādža dienas?
Земният живот на човека не е ли воюване? И дните му не са ли като дните на наемник?
2 Tā kā kalps ilgojās pēc ēnas un kā algādzis gaida uz savu algu,
Като на слуга, който желае сянка, И както на наемник, който очаква заплатата си,
3 Tāpat man nākuši daudz bēdīgi mēneši, un grūtas naktis man ir piešķirtas.
Така на мене се даде за притежание месеци на разочарование, И нощи на печал ми се определиха.
4 Kad apguļos, tad es saku: kad atkal celšos? un vakars vilcinājās, un es apnīkstu mētāties gultā līdz gaismai.
Когато си лягам, казвам: Кога ще стана? Но нощта се протака; И непрестанно се тласкам насам натам до зори.
5 Mana miesa ir apsegta ar tārpiem un vātīm, mana āda sadzīst un čūlo atkal.
Снагата ми е облечена с червеи и пръстени буци; кожата ми се пука и тлее.
6 Manas dienas ir ātrākas nekā vēvera (audēja) spole un beidzās bez nekādas cerības.
Дните ми са по-бързи от совалката на тъкача, И чезнат без надежда.
7 Piemini, ka mana dzīvība ir vējš un mana acs labuma vairs neredzēs.
Помни, че животът ми е дъх; И че окото ми няма да са върне да види добро.
8 Acs, kas nu mani redz, manis vairs neredzēs. Tavas acis uz mani skatās, un es vairs neesmu.
Окото на оногова, който ме гледа, няма да ме види вече; Твоите очи ще бъдат върху мене, а, ето, не ще ме има.
Както облакът се разпръсва и изчезва, Така и слизащият в преизподнята няма да възлезе пак; (Sheol h7585)
10 Viņš neatgriezīsies atkal savā namā, un viņa vieta viņu vairs nepazīs.
Няма да се върне вече у дома си. И мястото му няма да го познае вече.
11 Tā tad es savu muti neturēšu, es runāšu savās sirds bēdās, es žēlošos savā sirdsrūgtumā.
Затова аз няма да въздържа устата си; Ще говоря в утеснението на духа си; Ще плача в горестта на душата си.
12 Vai tad es esmu kā jūra, vai kā liela jūras zivs, ka tu ap mani noliec vakti?
Море ли съм аз, или морско чудовище, Та туряш над мене стража?
13 Kad es saku: mana gulta man iepriecinās, manas cisas atvieglinās manas vaimanas,
Когато си казвам: Леглото ми ще ме утеши, Постелката ми ще облекчи оплакването ми,
14 Tad Tu mani izbiedē ar sapņiem, un caur parādīšanām Tu mani iztrūcini,
Тогава ме плашиш със сънища, И ме ужасяваш с видения;
15 Tā ka mana dvēsele vēlās būt nožņaugta, labāki mirt nekā tā izģinst.
Така, че душата ми предпочита удушване И смърт, а не тия мои кости.
16 Es esmu apnicis, man netīk mūžam dzīvot; atstājies jel no manis, jo manas dienas ir kā nekas.
Додея ми се; не ща да живея вечно; Оттегли се от мене, защото дните ми са суета.
17 Kas ir cilvēks, ka Tu viņu tik augsti turi un ka Tu viņu lieci vērā,
Що е човек, та да го възвеличаваш, И да си наумяваш за него,
18 Un viņu piemeklē ik rītu, viņu pārbaudi ik acumirkli,
Да го посещаваш всяка заран, И да го изпитваш всяка минута?
19 Ka Tu nemaz no manis neatstājies un mani nepameti, ne siekalas ierīt?
До кога не ще отвърнеш погледа Си от мене, И не ще ме оставиш ни колкото плюнката си да погълна?
20 Ja esmu grēkojis, ko es Tev darīšu, Tu cilvēku sargs? Kāpēc Tu mani esi licis Sev par mērķi, ka es sev pašam palicis par nastu?
Ако съм съгрешил, що правя с това на Тебе, о Наблюдателю на човеците? Защо си ме поставил за Своя прицел, Така щото станах тегоба на себе си?
21 Un kāpēc Tu manus pārkāpumus nepiedod un neatņem manu noziegumu? Jo nu es apgulšos pīšļos, un kad Tu mani meklēsi, tad manis vairs nebūs.
И защо не прощаваш престъплението ми, И не отнемеш беззаконието ми? Защото още сега ще спя в пръстта; И сутринта ще ме търсиш, а няма да ме има.
