Jobin 7
1 Eikö ihminen aina pidä oleman sodassa maan päällä; ja hänen päivänsä ovat niinkuin orjan päivät?
Земният живот на човека не е ли воюване? И дните му не са ли като дните на наемник?
2 Niinkuin palvelia halajaa varjoa, ja orja työnsä loppua,
Като на слуга, който желае сянка, И както на наемник, който очаква заплатата си,
3 Niin olen minä minulleni saanut turhat kuukaudet, ja minulla on monta murheellista yötä ollut.
Така на мене се даде за притежание месеци на разочарование, И нощи на печал ми се определиха.
4 Kuin minä levätä panin, sanoin minä: Koskahan minä nousen? ja sitte lueskelen, koska ehtoo tullee: minä olen ravittu kävellyksistä hamaan pimeyteen asti.
Когато си лягам, казвам: Кога ще стана? Но нощта се протака; И непрестанно се тласкам насам натам до зори.
5 Minun lihani on puetettu madoilla ja maan tomulla; minun nahkani on ahvettunut ja hyljätyksi tullut.
Снагата ми е облечена с червеи и пръстени буци; кожата ми се пука и тлее.
6 Minun päiväni ovat lentäneet nopiammasti pois kuin syöstävä ja kuluneet ilman viivytystä.
Дните ми са по-бързи от совалката на тъкача, И чезнат без надежда.
7 Muista, että minun elämäni on tuuli, ja minun silmäni ei palaja hyvää näkemään.
Помни, че животът ми е дъх; И че окото ми няма да са върне да види добро.
8 Ja ei yksikään silmä, joka minun nyt näkee, pidä minua enempi näkemän. Sinun silmäs katsokoon minua, sitte minä hukun.
Окото на оногова, който ме гледа, няма да ме види вече; Твоите очи ще бъдат върху мене, а, ето, не ще ме има.
9 Pilvi raukee ja menee pois: niin myös se, joka menee alas hautaan, ei nouse jälleen, (Sheol h7585)
Както облакът се разпръсва и изчезва, Така и слизащият в преизподнята няма да възлезе пак; (Sheol h7585)
10 Eikä palaja jälleen huoneesensa, ei myös hänen siansa häntä enää tunne.
Няма да се върне вече у дома си. И мястото му няма да го познае вече.
11 Sentähden en minä estä suutani; minä puhun henkeni ahtaudessa, ja juttelen sieluni murheessa.
Затова аз няма да въздържа устата си; Ще говоря в утеснението на духа си; Ще плача в горестта на душата си.
12 Olenko minä meri eli valaskala, että sinä minun niin kätket?
Море ли съм аз, или морско чудовище, Та туряш над мене стража?
13 Kuin minä ajattelin: minun vuoteeni lohduttaa minun, ja minun kehtoni saattaa minulle levon, koska minä itselleni puhun;
Когато си казвам: Леглото ми ще ме утеши, Постелката ми ще облекчи оплакването ми,
14 Niin sinä peljätät minua unilla, ja kauhistat minua näyillä,
Тогава ме плашиш със сънища, И ме ужасяваш с видения;
15 Että minun sieluni sois itsensä hirtetyksi, ja minun luuni kuolleiksi.
Така, че душата ми предпочита удушване И смърт, а не тия мои кости.
16 Minä kauhistun, enkä pyydä silleen elää: lakkaa minusta, sillä minun päiväni ovat turhat.
Додея ми се; не ща да живея вечно; Оттегли се от мене, защото дните ми са суета.
17 Mikä on ihminen, ettäs hänen suurena pidät, ja panet hänen sydämees?
Що е човек, та да го възвеличаваш, И да си наумяваш за него,
18 Sinä etsit häntä joka päivä, ja koettelet häntä aina.
Да го посещаваш всяка заран, И да го изпитваш всяка минута?
19 Miksi et minusta luovu, ja päästä minua, siihen asti että minä sylkeni nielisin?
До кога не ще отвърнеш погледа Си от мене, И не ще ме оставиш ни колкото плюнката си да погълна?
20 Minä olen syntiä tehnyt; mitä minun pitää sinulle tekemän, o sinä ihmisten vartia? miksis minun teit sinulles loukkaukseksi ja itselleni kuormaksi?
Ако съм съгрешил, що правя с това на Тебе, о Наблюдателю на човеците? Защо си ме поставил за Своя прицел, Така щото станах тегоба на себе си?
21 Ja miksi et minun pahaa tekoani anna anteeksi ja ota pois minun vääryyttäni? Sillä nyt pitää minun makaaman mullassa: ja jos minua aamulla etsit, niin en minä enää ole.
И защо не прощаваш престъплението ми, И не отнемеш беззаконието ми? Защото още сега ще спя в пръстта; И сутринта ще ме търсиш, а няма да ме има.
