Job 7
1 Is there not a limited time of service to a mortal upon the earth? Are not his days also like the days of a hired laborer?
Земният живот на човека не е ли воюване? И дните му не са ли като дните на наемник?
2 As a servant eagerly longeth for the shadow, and as a hired laborer hopeth for his reward:
Като на слуга, който желае сянка, И както на наемник, който очаква заплатата си,
3 So was I compelled to possess months of vanity, and nights of trouble were counted out unto me.
Така на мене се даде за притежание месеци на разочарование, И нощи на печал ми се определиха.
4 When I He down, I say, When shall I arise, and the night be gone? and I am wearied with tossings about till the dawn of day.
Когато си лягам, казвам: Кога ще стана? Но нощта се протака; И непрестанно се тласкам насам натам до зори.
5 My flesh is covered with worms and clods of dust: my skin is burst open, and become loathsome.
Снагата ми е облечена с червеи и пръстени буци; кожата ми се пука и тлее.
6 My days hasten away more swiftly than a weaver's shuttle, and they come to an end in the absence of hope.
Дните ми са по-бързи от совалката на тъкача, И чезнат без надежда.
7 Oh remember that nothing but a breath is my life; that my eye will not again see happiness;
Помни, че животът ми е дъх; И че окото ми няма да са върне да види добро.
8 The eye of him that seeth me now will not behold me again: [thou fixest] thy eyes upon me, and I am no more.
Окото на оногова, който ме гледа, няма да ме види вече; Твоите очи ще бъдат върху мене, а, ето, не ще ме има.
9 As the cloud vanisheth and passeth away: so will he that goeth down to the nether world not come up again. (Sheol h7585)
Както облакът се разпръсва и изчезва, Така и слизащият в преизподнята няма да възлезе пак; (Sheol h7585)
10 He will return no more to his house, and his place will not recognize him any more.
Няма да се върне вече у дома си. И мястото му няма да го познае вече.
11 Therefore will I also not restrain my mouth: I will speak in the anguish of my spirit: I will complain in the bitterness of my soul.
Затова аз няма да въздържа устата си; Ще говоря в утеснението на духа си; Ще плача в горестта на душата си.
12 Am I a sea, or a monster, that thou settest a watch over me?
Море ли съм аз, или морско чудовище, Та туряш над мене стража?
13 For should I say, My bed shall comfort me, my couch shall help me bear my complaint:
Когато си казвам: Леглото ми ще ме утеши, Постелката ми ще облекчи оплакването ми,
14 Then wouldst thou frighten me with dreams, and with visions wouldst thou terrify me;
Тогава ме плашиш със сънища, И ме ужасяваш с видения;
15 So that my soul would choose strangling, death rather than these limbs of mine.
Така, че душата ми предпочита удушване И смърт, а не тия мои кости.
16 I loathe it; I cannot live for ever: let me alone; for my days are but nought.
Додея ми се; не ща да живея вечно; Оттегли се от мене, защото дните ми са суета.
17 What is the mortal, that thou shouldst make him great? and that thou shouldst direct thy heart toward him?
Що е човек, та да го възвеличаваш, И да си наумяваш за него,
18 And that thou shouldst visit him every morning, probe him every moment?
Да го посещаваш всяка заран, И да го изпитваш всяка минута?
19 How long wilt thou not turn thy regard from me, nor let; me loose till I swallow down my spittle?
До кога не ще отвърнеш погледа Си от мене, И не ще ме оставиш ни колкото плюнката си да погълна?
20 If I have sinned, what [injury] can I cause unto thee, O thou Guardian of men? why hast thou set me as an object for thee to strike at, so that I am become a burden to myself?
Ако съм съгрешил, що правя с това на Тебе, о Наблюдателю на човеците? Защо си ме поставил за Своя прицел, Така щото станах тегоба на себе си?
21 And why wilt thou not forgive my transgression, and let my iniquity pass away? for soon must I lie down in the dust; and thou wilt seek for me, but I shall be no more.
И защо не прощаваш престъплението ми, И не отнемеш беззаконието ми? Защото още сега ще спя в пръстта; И сутринта ще ме търсиш, а няма да ме има.
