Jób 7
1 Zdaliž nemá vyměřeného času člověk na zemi? A dnové jeho jako dnové nájemníka.
Земният живот на човека не е ли воюване? И дните му не са ли като дните на наемник?
2 Jako služebník, kterýž touží po stínu, a jako nájemník, jenž očekává skonání díla svého:
Като на слуга, който желае сянка, И както на наемник, който очаква заплатата си,
3 Tak jsou mi dědičně přivlastněni měsícové marní, a noci plné trápení jsou mi odečteny.
Така на мене се даде за притежание месеци на разочарование, И нощи на печал ми се определиха.
4 Jestliže ležím, říkám: Kdy vstanu? A brzo-li pomine noc? Tak pln bývám myšlení až do svitání.
Когато си лягам, казвам: Кога ще стана? Но нощта се протака; И непрестанно се тласкам насам натам до зори.
5 Tělo mé odíno jest červy a strupem i prachem, kůže má puká se a rozpouští.
Снагата ми е облечена с червеи и пръстени буци; кожата ми се пука и тлее.
6 Dnové moji rychlejší byli nežli člunek tkadlce, nebo stráveni jsou bez prodlení.
Дните ми са по-бързи от совалката на тъкача, И чезнат без надежда.
7 Rozpomeň se, ó Pane, že jako vítr jest život můj, a oko mé že více neuzří dobrých věcí,
Помни, че животът ми е дъх; И че окото ми няма да са върне да види добро.
8 Aniž mne spatří oko, jenž mne vídalo. Oči tvé budou ke mně, a mne již nebude.
Окото на оногова, който ме гледа, няма да ме види вече; Твоите очи ще бъдат върху мене, а, ето, не ще ме има.
Както облакът се разпръсва и изчезва, Така и слизащият в преизподнята няма да възлезе пак; (Sheol h7585)
10 Aniž se opět navrátí do domu svého, aniž ho již více pozná místo jeho.
Няма да се върне вече у дома си. И мястото му няма да го познае вече.
11 Protož nemohuť já zdržeti úst svých, mluvím v ssoužení ducha svého, naříkám v hořkosti duše své.
Затова аз няма да въздържа устата си; Ще говоря в утеснението на духа си; Ще плача в горестта на душата си.
12 Zdali jsem já mořem čili velrybem, že jsi mne stráží osadil?
Море ли съм аз, или морско чудовище, Та туряш над мене стража?
13 Když myslím: Potěší mne lůže mé, poodejme naříkání mého postel má:
Когато си казвам: Леглото ми ще ме утеши, Постелката ми ще облекчи оплакването ми,
14 Tedy mne strašíš sny, a viděními děsíš mne,
Тогава ме плашиш със сънища, И ме ужасяваш с видения;
15 Tak že sobě zvoluje zaškrcení duše má, a smrt nad život.
Така, че душата ми предпочита удушване И смърт, а не тия мои кости.
16 Mrzí mne, nebuduť déle živ. Poodstupiž ode mne, nebo marní jsou dnové moji.
Додея ми се; не ща да живея вечно; Оттегли се от мене, защото дните ми са суета.
17 Co jest člověk, že ho sobě tak vážíš, a že tak o něj pečuješ?
Що е човек, та да го възвеличаваш, И да си наумяваш за него,
18 A že ho navštěvuješ každého jitra, a každé chvíle jej zkušuješ?
Да го посещаваш всяка заран, И да го изпитваш всяка минута?
19 Dokudž se neodvrátíš ode mne, a nedáš mi aspoň polknouti mé sliny?
До кога не ще отвърнеш погледа Си от мене, И не ще ме оставиш ни колкото плюнката си да погълна?
20 Zhřešil jsem, což mám učiniti, ó strážce lidský? Proč jsi mne položil za cíl sobě, tak abych sám sobě byl břemenem?
Ако съм съгрешил, що правя с това на Тебе, о Наблюдателю на човеците? Защо си ме поставил за Своя прицел, Така щото станах тегоба на себе си?
21 Nýbrž proč neodejmeš přestoupení mého, a neodpustíš nepravosti mé? Nebo již v zemi lehnu. Potom bys mne i pilně hledal, nebude mne.
И защо не прощаваш престъплението ми, И не отнемеш беззаконието ми? Защото още сега ще спя в пръстта; И сутринта ще ме търсиш, а няма да ме има.
