Йов 7
1 Земният живот на човека не е ли воюване? И дните му не са ли като дните на наемник?
Хіба чоловік на землі — не на службі військо́вій? І його дні — як дні на́ймита!
2 Като на слуга, който желае сянка, И както на наемник, който очаква заплатата си,
Як раб, спра́гнений тіні, і як наймит чекає заплати за працю свою,
3 Така на мене се даде за притежание месеци на разочарование, И нощи на печал ми се определиха.
так місяці ма́рности да́но в спа́док мені, та ночі терпі́ння мені відлічили.
4 Когато си лягам, казвам: Кога ще стана? Но нощта се протака; И непрестанно се тласкам насам натам до зори.
Коли я кладусь, то кажу́: „Коли встану?“І тя́гнеться вечір, і переверта́ння із бо́ку на бік їм до ранку.
5 Снагата ми е облечена с червеи и пръстени буци; кожата ми се пука и тлее.
Зодягло́сь моє тіло черво́ю та стру́пами в по́росі, шкіра моя затверді́ла й бридка́.
6 Дните ми са по-бързи от совалката на тъкача, И чезнат без надежда.
А дні мої стали швидчі́ші за тка́цького чо́вника, і в марно́тній надії минають вони.
7 Помни, че животът ми е дъх; И че окото ми няма да са върне да види добро.
Пам'ятай, що життя моє — вітер, моє око вже більш не побачить добра́.
8 Окото на оногова, който ме гледа, няма да ме види вече; Твоите очи ще бъдат върху мене, а, ето, не ще ме има.
Не побачить мене око того, хто бачив мене, Твої очі поглянуть на мене — та немає мене.
9 Както облакът се разпръсва и изчезва, Така и слизащият в преизподнята няма да възлезе пак; (Sheol h7585)
Як хмара зникає й прохо́дить, так хто схо́дить в шео́л, не вихо́дить, (Sheol h7585)
10 Няма да се върне вече у дома си. И мястото му няма да го познае вече.
не верта́ється вже той до дому свого́, та й його не пізнає вже місце його.
11 Затова аз няма да въздържа устата си; Ще говоря в утеснението на духа си; Ще плача в горестта на душата си.
Тож не стримаю я своїх уст, говоритиму в у́тиску духа свого, нарікати я буду в гірко́ті своєї душі:
12 Море ли съм аз, или морско чудовище, Та туряш над мене стража?
Чи я море чи мо́рська потво́ра, що Ти надо мною сторо́жу поставив?
13 Когато си казвам: Леглото ми ще ме утеши, Постелката ми ще облекчи оплакването ми,
Коли я кажу́: „Нехай по́стіль потішить мене, хай думки́ мої ложе моє забере“,
14 Тогава ме плашиш със сънища, И ме ужасяваш с видения;
то Ти снами лякаєш мене, і виді́ннями стра́шиш мене
15 Така, че душата ми предпочита удушване И смърт, а не тия мои кости.
І душа моя пра́гне заду́шення, смерти хо́чуть мої кості.
16 Додея ми се; не ща да живея вечно; Оттегли се от мене, защото дните ми са суета.
Я обри́див життям. Не повіки ж я жи́тиму! Відпусти ж Ти мене, бо марно́та оці мої дні!
17 Що е човек, та да го възвеличаваш, И да си наумяваш за него,
Що таке чоловік, що його Ти підно́сиш, що серце Своє прикладаєш до ньо́го?
18 Да го посещаваш всяка заран, И да го изпитваш всяка минута?
Ти щора́нку за ним назираєш, щохвилі його Ти дослі́джуєш.
19 До кога не ще отвърнеш погледа Си от мене, И не ще ме оставиш ни колкото плюнката си да погълна?
Як довго від мене ще Ти не відве́рнешся, не пу́стиш мене проковтну́ти хоч сли́ну свою?
20 Ако съм съгрешил, що правя с това на Тебе, о Наблюдателю на човеците? Защо си ме поставил за Своя прицел, Така щото станах тегоба на себе си?
Я згрішив. Що ж я маю робити, о Сто́роже лю́дський? Чому́ Ти поклав мене ціллю для Себе, — і я стався собі тягаре́м?
21 И защо не прощаваш престъплението ми, И не отнемеш беззаконието ми? Защото още сега ще спя в пръстта; И сутринта ще ме търсиш, а няма да ме има.
І чому́ Ти не про́стиш мойого гріха́, і не відкинеш провини моєї? А тепер я до по́роху ляжу, і Ти бу́деш шукати мене, — та немає мене“.
