Йов 7
1 Земният живот на човека не е ли воюване? И дните му не са ли като дните на наемник?
Није ли човек на војсци на земљи? А дани његови нису ли као дани надничарски?
2 Като на слуга, който желае сянка, И както на наемник, който очаква заплатата си,
Као што слуга уздише за сеном и као што надничар чека да сврши,
3 Така на мене се даде за притежание месеци на разочарование, И нощи на печал ми се определиха.
Тако су мени дати у наследство месеци залудни и ноћи мучне одређене ми.
4 Когато си лягам, казвам: Кога ще стана? Но нощта се протака; И непрестанно се тласкам насам натам до зори.
Кад легнем, говорим: Кад ћу устати? И кад ће проћи ноћ? И ситим се преврћући се до сванућа.
5 Снагата ми е облечена с червеи и пръстени буци; кожата ми се пука и тлее.
Тело је моје обучено у црве и у груде земљане, кожа моја пуца и рашчиња се.
6 Дните ми са по-бързи от совалката на тъкача, И чезнат без надежда.
Дани моји бржи бише од чунка, и прођоше без надања.
7 Помни, че животът ми е дъх; И че окото ми няма да са върне да види добро.
Опомени се да је мој живот ветар, да око моје неће више видети добра,
8 Окото на оногова, който ме гледа, няма да ме види вече; Твоите очи ще бъдат върху мене, а, ето, не ще ме има.
Нити ће ме видети око које ме је виђало; и твоје очи кад погледају на ме, мене неће бити.
9 Както облакът се разпръсва и изчезва, Така и слизащият в преизподнята няма да възлезе пак; (Sheol h7585)
Као што се облак разилази и нестаје га, тако ко сиђе у гроб, неће изаћи, (Sheol h7585)
10 Няма да се върне вече у дома си. И мястото му няма да го познае вече.
Неће се више вратити кући својој, нити ће га више познати место његово.
11 Затова аз няма да въздържа устата си; Ще говоря в утеснението на духа си; Ще плача в горестта на душата си.
Зато ја нећу бранити устима својим, говорићу у тузи духа свог, нарицати у јаду душе своје.
12 Море ли съм аз, или морско чудовище, Та туряш над мене стража?
Еда ли сам море или кит, те си наместио стражу око мене?
13 Когато си казвам: Леглото ми ще ме утеши, Постелката ми ще облекчи оплакването ми,
Кад кажем: Потешиће ме одар мој, постеља ће ми моја олакшати тужњаву,
14 Тогава ме плашиш със сънища, И ме ужасяваш с видения;
Тада ме страшиш снима и препадаш ме утварама,
15 Така, че душата ми предпочита удушване И смърт, а не тия мои кости.
Те душа моја воли бити удављена, воли смрт него кости моје.
16 Додея ми се; не ща да живея вечно; Оттегли се от мене, защото дните ми са суета.
Додијало ми је; нећу до века живети; прођи ме се; јер су дани моји таштина.
17 Що е човек, та да го възвеличаваш, И да си наумяваш за него,
Шта је човек да га много цениш и да мариш за њ?
18 Да го посещаваш всяка заран, И да го изпитваш всяка минута?
Да га походиш свако јутро, и сваки час кушаш га?
19 До кога не ще отвърнеш погледа Си от мене, И не ще ме оставиш ни колкото плюнката си да погълна?
Кад ћеш се одвратити од мене и пустити ме да прогутам пљуванку своју?
20 Ако съм съгрешил, що правя с това на Тебе, о Наблюдателю на човеците? Защо си ме поставил за Своя прицел, Така щото станах тегоба на себе си?
Згрешио сам; шта ћу Ти чинити, о чувару људски? Зашто си ме метнуо себи за белегу, те сам себи на тегобу?
21 И защо не прощаваш престъплението ми, И не отнемеш беззаконието ми? Защото още сега ще спя в пръстта; И сутринта ще ме търсиш, а няма да ме има.
Зашто ми не опростиш грех мој и не уклониш моје безакоње? Јер ћу сад лећи у прах, и кад ме потражиш, мене неће бити.
