Йов 7
1 Земният живот на човека не е ли воюване? И дните му не са ли като дните на наемник?
Vai cilvēkam nav karš virs zemes, un vai viņa dienas nav kā algādža dienas?
2 Като на слуга, който желае сянка, И както на наемник, който очаква заплатата си,
Tā kā kalps ilgojās pēc ēnas un kā algādzis gaida uz savu algu,
3 Така на мене се даде за притежание месеци на разочарование, И нощи на печал ми се определиха.
Tāpat man nākuši daudz bēdīgi mēneši, un grūtas naktis man ir piešķirtas.
4 Когато си лягам, казвам: Кога ще стана? Но нощта се протака; И непрестанно се тласкам насам натам до зори.
Kad apguļos, tad es saku: kad atkal celšos? un vakars vilcinājās, un es apnīkstu mētāties gultā līdz gaismai.
5 Снагата ми е облечена с червеи и пръстени буци; кожата ми се пука и тлее.
Mana miesa ir apsegta ar tārpiem un vātīm, mana āda sadzīst un čūlo atkal.
6 Дните ми са по-бързи от совалката на тъкача, И чезнат без надежда.
Manas dienas ir ātrākas nekā vēvera (audēja) spole un beidzās bez nekādas cerības.
7 Помни, че животът ми е дъх; И че окото ми няма да са върне да види добро.
Piemini, ka mana dzīvība ir vējš un mana acs labuma vairs neredzēs.
8 Окото на оногова, който ме гледа, няма да ме види вече; Твоите очи ще бъдат върху мене, а, ето, не ще ме има.
Acs, kas nu mani redz, manis vairs neredzēs. Tavas acis uz mani skatās, un es vairs neesmu.
9 Както облакът се разпръсва и изчезва, Така и слизащият в преизподнята няма да възлезе пак; (Sheol h7585)
Mākonis iznīkst un aiziet, - tāpat kas kapā nogrimst, nenāks atkal augšām. (Sheol h7585)
10 Няма да се върне вече у дома си. И мястото му няма да го познае вече.
Viņš neatgriezīsies atkal savā namā, un viņa vieta viņu vairs nepazīs.
11 Затова аз няма да въздържа устата си; Ще говоря в утеснението на духа си; Ще плача в горестта на душата си.
Tā tad es savu muti neturēšu, es runāšu savās sirds bēdās, es žēlošos savā sirdsrūgtumā.
12 Море ли съм аз, или морско чудовище, Та туряш над мене стража?
Vai tad es esmu kā jūra, vai kā liela jūras zivs, ka tu ap mani noliec vakti?
13 Когато си казвам: Леглото ми ще ме утеши, Постелката ми ще облекчи оплакването ми,
Kad es saku: mana gulta man iepriecinās, manas cisas atvieglinās manas vaimanas,
14 Тогава ме плашиш със сънища, И ме ужасяваш с видения;
Tad Tu mani izbiedē ar sapņiem, un caur parādīšanām Tu mani iztrūcini,
15 Така, че душата ми предпочита удушване И смърт, а не тия мои кости.
Tā ka mana dvēsele vēlās būt nožņaugta, labāki mirt nekā tā izģinst.
16 Додея ми се; не ща да живея вечно; Оттегли се от мене, защото дните ми са суета.
Es esmu apnicis, man netīk mūžam dzīvot; atstājies jel no manis, jo manas dienas ir kā nekas.
17 Що е човек, та да го възвеличаваш, И да си наумяваш за него,
Kas ir cilvēks, ka Tu viņu tik augsti turi un ka Tu viņu lieci vērā,
18 Да го посещаваш всяка заран, И да го изпитваш всяка минута?
Un viņu piemeklē ik rītu, viņu pārbaudi ik acumirkli,
19 До кога не ще отвърнеш погледа Си от мене, И не ще ме оставиш ни колкото плюнката си да погълна?
Ka Tu nemaz no manis neatstājies un mani nepameti, ne siekalas ierīt?
20 Ако съм съгрешил, що правя с това на Тебе, о Наблюдателю на човеците? Защо си ме поставил за Своя прицел, Така щото станах тегоба на себе си?
Ja esmu grēkojis, ko es Tev darīšu, Tu cilvēku sargs? Kāpēc Tu mani esi licis Sev par mērķi, ka es sev pašam palicis par nastu?
21 И защо не прощаваш престъплението ми, И не отнемеш беззаконието ми? Защото още сега ще спя в пръстта; И сутринта ще ме търсиш, а няма да ме има.
Un kāpēc Tu manus pārkāpumus nepiedod un neatņem manu noziegumu? Jo nu es apgulšos pīšļos, un kad Tu mani meklēsi, tad manis vairs nebūs.
