Йов 7
1 Земният живот на човека не е ли воюване? И дните му не са ли като дните на наемник?
Is there not a warfare to man on earth? And as the days of an hireling his days?
2 Като на слуга, който желае сянка, И както на наемник, който очаква заплатата си,
As a servant desireth the shadow, And as a hireling expecteth his wage,
3 Така на мене се даде за притежание месеци на разочарование, И нощи на печал ми се определиха.
So I have been caused to inherit months of vanity, And nights of misery they numbered to me.
4 Когато си лягам, казвам: Кога ще стана? Но нощта се протака; И непрестанно се тласкам насам натам до зори.
If I lay down then I said, 'When do I rise!' And evening hath been measured, And I have been full of tossings till dawn.
5 Снагата ми е облечена с червеи и пръстени буци; кожата ми се пука и тлее.
Clothed hath been my flesh [with] worms, And a clod of dust, My skin hath been shrivelled and is loathsome,
6 Дните ми са по-бързи от совалката на тъкача, И чезнат без надежда.
My days swifter than a weaving machine, And they are consumed without hope.
7 Помни, че животът ми е дъх; И че окото ми няма да са върне да види добро.
Remember Thou that my life [is] a breath, Mine eye turneth not back to see good.
8 Окото на оногова, който ме гледа, няма да ме види вече; Твоите очи ще бъдат върху мене, а, ето, не ще ме има.
The eye of my beholder beholdeth me not. Thine eyes [are] upon me — and I am not.
9 Както облакът се разпръсва и изчезва, Така и слизащият в преизподнята няма да възлезе пак; (Sheol h7585)
Consumed hath been a cloud, and it goeth, So he who is going down to Sheol cometh not up. (Sheol h7585)
10 Няма да се върне вече у дома си. И мястото му няма да го познае вече.
He turneth not again to his house, Nor doth his place discern him again.
11 Затова аз няма да въздържа устата си; Ще говоря в утеснението на духа си; Ще плача в горестта на душата си.
Also I — I withhold not my mouth — I speak in the distress of my spirit, I talk in the bitterness of my soul.
12 Море ли съм аз, или морско чудовище, Та туряш над мене стража?
A sea -[monster] am I, or a dragon, That thou settest over me a guard?
13 Когато си казвам: Леглото ми ще ме утеши, Постелката ми ще облекчи оплакването ми,
When I said, 'My bed doth comfort me,' He taketh away in my talking my couch.
14 Тогава ме плашиш със сънища, И ме ужасяваш с видения;
And thou hast affrighted me with dreams, And from visions thou terrifiest me,
15 Така, че душата ми предпочита удушване И смърт, а не тия мои кости.
And my soul chooseth strangling, Death rather than my bones.
16 Додея ми се; не ща да живея вечно; Оттегли се от мене, защото дните ми са суета.
I have wasted away — not to the age do I live. Cease from me, for my days [are] vanity.
17 Що е човек, та да го възвеличаваш, И да си наумяваш за него,
What [is] man that Thou dost magnify him? And that Thou settest unto him Thy heart?
18 Да го посещаваш всяка заран, И да го изпитваш всяка минута?
And inspectest him in the mornings, In the evenings dost try him?
19 До кога не ще отвърнеш погледа Си от мене, И не ще ме оставиш ни колкото плюнката си да погълна?
How long dost Thou not look from me? Thou dost not desist till I swallow my spittle.
20 Ако съм съгрешил, що правя с това на Тебе, о Наблюдателю на човеците? Защо си ме поставил за Своя прицел, Така щото станах тегоба на себе си?
I have sinned, what do I to Thee, O watcher of man? Why hast Thou set me for a mark to Thee, And I am for a burden to myself — and what?
21 И защо не прощаваш престъплението ми, И не отнемеш беззаконието ми? Защото още сега ще спя в пръстта; И сутринта ще ме търсиш, а няма да ме има.
Thou dost not take away my transgression, And cause to pass away mine iniquity, Because now, for dust I lie down: And Thou hast sought me — and I am not!
