أَيُّوبَ 30

١ 1 «وَأَمَّا ٱلْآنَ فَقَدْ ضَحِكَ عَلَيَّ أَصَاغِرِي أَيَّامًا، ٱلَّذِينَ كُنْتُ أَسْتَنْكِفُ مِنْ أَنْ أَجْعَلَ آبَاءَهُمْ مَعَ كِلَابِ غَنَمِي.

Но сега ми се подсмиват по-младите от мене, Чиито бащи не бих приел да туря с кучетата на стадото си;

٢ 2 قُوَّةُ أَيْدِيهِمْ أَيْضًا مَا هِيَ لِي. فِيهِمْ عَجِزَتِ ٱلشَّيْخُوخَةُ.

Защото в що можеше да ме ползува силата на ръцете им, Човеци, чиято жизненост бе изчезнала?

٣ 3 فِي ٱلْعَوَزِ وَٱلْمَحْلِ مَهْزُولُونَ، عَارِقُونَ ٱلْيَابِسَةَ ٱلَّتِي هِيَ مُنْذُ أَمْسِ خَرَابٌ وَخَرِبَةٌ.

От немотия и глад те бяха измършавели; Гризяха изсушената земя, отдавна пуста и опустошена;

٤ 4 ٱلَّذِينَ يَقْطِفُونَ ٱلْمَلَّاحَ عِنْدَ ٱلشِّيحِ، وَأُصُولُ ٱلرَّتَمِ خُبْزُهُمْ.

Между храстите късаха слез, И корените на смрика им бяха за храна.

٥ 5 مِنَ ٱلْوَسَطِ يُطْرَدُونَ. يَصِيحُونَ عَلَيْهِمْ كَمَا عَلَى لِصٍّ.

Бяха изпъдени измежду човеците, Които викаха подир тебе като подир крадци.

٦ 6 لِلسَّكَنِ فِي أَوْدِيَةٍ مُرْعِبَةٍ وَثُقَبِ ٱلتُّرَابِ وَٱلصُّخُورِ.

Живееха в пукнатините на долините, В дупките на земята и на скалите.

٧ 7 بَيْنَ ٱلشِّيحِ يَنْهَقُونَ. تَحْتَ ٱلْعَوْسَجِ يَنْكَبُّونَ.

Ревяха между храстите. Събираха се между тръните;

٨ 8 أَبْنَاءُ ٱلْحَمَاقَةِ، بَلْ أَبْنَاءُ أُنَاسٍ بِلَا ٱسْمٍ، سِيطُوا مِنَ ٱلْأَرْضِ.

Безумни и безчестни, Те бидоха изгонени от земята.

٩ 9 «أَمَّا ٱلْآنَ فَصِرْتُ أُغْنِيَتَهُمْ، وَأَصْبَحْتُ لَهُمْ مَثَلًا!

А сега аз им станах песен, Още им съм и поговорка.

١٠ 10 يَكْرَهُونَنِي. يَبْتَعِدُونَ عَنِّي، وَأَمَامَ وَجْهِي لَمْ يُمْسِكُوا عَنِ ٱلْبَصْقِ.

Гнусят се от мене, отдалечават се от мене, И не се свенят да плюят в лицето ми.

١١ 11 لِأَنَّهُ أَطْلَقَ ٱلْعِنَانَ وَقَهَرَنِي، فَنَزَعُوا ٱلزِّمَامَ قُدَّامِي.

Тъй като Бог е съсипал достолепието ми и ме е смирил. То и те се разюздаха пред мене.

١٢ 12 عَنِ ٱلْيَمِينِ ٱلْفُرُوخُ يَقُومُونَ يُزِيحُونَ رِجْلِي، وَيُعِدُّونَ عَلَيَّ طُرُقَهُمْ لِلْبَوَارِ.

Отдясно въстават тия изроди, Тласкат нозете ми, И приготовляват против мене гибелните си намерения,

١٣ 13 أَفْسَدُوا سُبُلِي. أَعَانُوا عَلَى سُقُوطِي. لَا مُسَاعِدَ عَلَيْهِمْ.

Развалят пътя ми, Увеличават нещастието ми, И то без да имат помощници.

١٤ 14 يَأْتُونَ كَصَدْعٍ عَرِيضٍ. تَحْتَ ٱلْهَدَّةِ يَتَدَحْرَجُونَ.

Идат като през широк пролом; Под краха нахвърлят се върху мене.

١٥ 15 اِنْقَلَبَتْ عَلَيَّ أَهْوَالٌ. طَرَدَتْ كَٱلرِّيحِ نِعْمَتِي، فَعَبَرَتْ كَٱلسَّحَابِ سَعَادَتِي.

Ужаси се обърнаха върху мене; Като вятър гонят достолепието ми; И благополучието ми премина като облак.

١٦ 16 «فَٱلْآنَ ٱنْهَالَتْ نَفْسِي عَلَيَّ، وَأَخَذَتْنِي أَيَّامُ ٱلْمَذَلَّةِ.

И сега душата ми се излива в мене; Скръбни дни ме постигнаха.

١٧ 17 ٱللَّيْلَ يَنْخَرُ عِظَامِي فِيَّ، وَعَارِقِيَّ لَا تَهْجَعُ.

През нощта костите ми се пронизват в мене, И жилите ми не си почиват.

١٨ 18 بِكَثْرَةِ ٱلشِّدَّةِ تَنَكَّرَ لِبْسِي. مِثْلَ جَيْبِ قَمِيصِي حَزَمَتْنِي.

Само с голямо усилие се променява дрехата ми; Тя ме стига както яката на хитона ми.

١٩ 19 قَدْ طَرَحَنِي فِي ٱلْوَحْلِ، فَأَشْبَهْتُ ٱلتُّرَابَ وَٱلرَّمَادَ.

Бог ме е хвърлил в калта; И аз съм заприличал на пръст и на прах.

٢٠ 20 إِلَيْكَ أَصْرُخُ فَمَا تَسْتَجِيبُ لِي. أَقُومُ فَمَا تَنْتَبِهُ إِلَيَّ.

Викам към Тебе, но не ми отговаряш; Стоя, и Ти просто ме поглеждаш.

٢١ 21 تَحَوَّلْتَ إِلَى جَافٍ مِنْ نَحْوِي. بِقُدْرَةِ يَدِكَ تَضْطَهِدُنِي.

Обърнал си се да се показваш жесток към мене; С мощната Си ръка ми враждуваш;

٢٢ 22 حَمَلْتَنِي، أَرْكَبْتَنِي ٱلرِّيحَ وَذَوَّبْتَنِي تَشَوُّهًا.

Издигаш ме, възкачваш ме на вятъра, И стопяваш ме в бурята.

٢٣ 23 لِأَنِّي أَعْلَمُ أَنَّكَ إِلَى ٱلْمَوْتِ تُعِيدُنِي، وَإِلَى بَيْتِ مِيعَادِ كُلِّ حَيٍّ.

Зная наистина, че ще ме докараш до смърт, И до дома, който е определен за всичките живи.

٢٤ 24 وَلَكِنْ فِي ٱلْخَرَابِ أَلَا يَمُدُّ يَدًا؟ فِي ٱلْبَلِيَّةِ أَلَا يَسْتَغِيثُ عَلَيْهَا؟

Обаче в падането си човек няма ли да простре ръка, Или да нададе вик в бедствието си?

٢٥ 25 «أَلَمْ أَبْكِ لِمَنْ عَسَرَ يَوْمُهُ؟ أَلَمْ تَكْتَئِبْ نَفْسِي عَلَى ٱلْمِسْكِينِ؟

Не плаках ли аз за онзи, който бе отруден? И не се ли оскърби душата ми за сиромаха?

٢٦ 26 حِينَمَا تَرَجَّيْتُ ٱلْخَيْرَ جَاءَ ٱلشَّرُّ، وَٱنْتَظَرْتُ ٱلنُّورَ فَجَاءَ ٱلدُّجَى.

Когато очаквах доброто, тогава дойде злото; И когато ожидах виделината, тогава дойде тъмнината.

٢٧ 27 أَمْعَائِي تَغْلِي وَلَا تَكُفُّ. تَقَدَّمَتْنِي أَيَّامُ ٱلْمَذَلَّةِ.

Червата ми възвират, и не си почиват; Скръбни дни ме постигнаха.

٢٨ 28 اِسْوَدَدْتُ لَكِنْ بِلَا شَمْسٍ. قُمْتُ فِي ٱلْجَمَاعَةِ أَصْرُخُ.

Ходя почернял, но не от слънцето; Ставам в събранието и викам за помощ.

٢٩ 29 صِرْتُ أَخًا لِلذِّئَابِ، وَصَاحِبًا لِرِئَالِ ٱلنَّعَامِ.

Станах брат на чакалите, И другар на камилоптиците.

٣٠ 30 حَرِشَ جِلْدِي عَلَيَّ وَعِظَامِي ٱحْتَرَّتْ مِنَ ٱلْحَرَارَةِ فِيَّ.

Кожата ми почерня на мене, И костите ми изгоряха от огън.

٣١ 31 صَارَ عُودِي لِلنَّوْحِ، وَمِزْمَارِي لِصَوْتِ ٱلْبَاكِينَ.

Затова арфата ми се измени в ридание, И свирката ми в глас на плачещи.