Йов 3
1 След това Иов отвори устата си та прокле деня си.
Pēc tam Ījabs atdarīja savu muti un nolādēja savu dienu. Un Ījabs iesāka un sacīja:
2 Иов, проговаряйки, рече:
Tā diena lai pazūd, kur esmu dzimis,
3 Да погине денят, в който се родих, И нощта, в която се каза, роди се мъжко.
Un tā nakts, kur sacīja: puisītis ieņemts.
4 Да бъде тъмнина оня ден; Бог да го не зачита от горе, И да не изгрее на него светлина.
Šī diena lai paliek tumša, lai Dievs no augšienes pēc viņas nevaicā, un spožums pār viņu lai nespīd.
5 Тъмнина и мрачна сянка да го обладаят; Облак да седи на него; Всичко що помрачава деня нека го направи ужасен.
Tumsa un nāves ēna lai viņu aizņem, padebeši lai viņu apklāj un kas vien dienu aptumšo, lai viņu biedē.
6 Тъмнина да обладае оная нощ; Да се не брои между дните на годината, Да не влезе в числото на месеците.
Šo nakti lai tumsa apņem, ka tā starp gada dienām nepriecājās, lai viņa nenāk mēnešu skaitā.
7 Ето, пуста да остане оная нощ; Радостен глас да не дойде в нея.
Redzi, šī nakts lai paliek neauglīga, ka tanī nenotiek gavilēšana.
8 Да я прокълнат ония, които кълнат дните, Ония, които са изкусни да събудят левиатана.
Lai dienu lādētāji to nolād, tie, kas māk Levijatanu uzrīdīt.
9 Да изгаснат звездите на вечерта й; Да очаква видело, и да го няма, И да не види първите лъчи на зората;
Lai viņas rīta zvaigznes top aptumšotas, lai viņa gaida uz gaismu, bet nekā, un lai viņa neredz ausekļa spīdumu.
10 Защото не затвори вратата на майчината ми утроба, И не скри скръбта от очите ми.
Tāpēc ka tā manām miesām durvis nav aizslēgusi, un bēdas nav noslēpusi priekš manām acīm.
11 Защо не умрях при раждането, И не издъхнах щом излязох из утробата?
Kāpēc es neesmu nomiris mātes miesās un bojā gājis, kad no miesām iznācu?
12 Защо ме приеха коленете? И защо съсците, за да суча?
Kāpēc esmu likts klēpī un kāpēc pie krūtīm, ka man bija zīst?
13 Защото сега щях да лежа и да почивам; щях да спя; Тогава щях да съм в покой.
Jo tad es gulētu un būtu klusu, tad es gulētu, un man būtu dusa,
14 Заедно с царе и съветници на земята, Които си градят пусти стълбове;
Līdz ar ķēniņiem un runas kungiem virs zemes, kas sev kapu vietas uztaisījuši,
15 Или с князе, които имаха злато, Които напълниха къщите си със сребро;
Vai ar lieliem kungiem, kam zelts bijis, kas savus namus ar sudrabu pildījuši;
16 Или, като скрито пометниче, не щеше да ме има. Както младенци, които видело не са видели.
Vai kā norakts nelaikā dzimis bērns es nebūtu nekas, tā kā bērniņi, kas nav redzējuši gaismas.
17 Там нечестивите престават да смущават, И там уморените се успокояват.
Tur bezdievīgie stājās no trakošanas, un tur dus, kam spēks noguris;
18 Заедно се успокояват и пленниците. Не чуват гласа на насилника,
Tur cietumnieki visi līdzi ir mierā, tie nedzird dzinēja balsi;
19 Там са малък и голям; И слугата е свободен от господаря си,
Tur ir mazs un liels, un kalps ir vaļā no sava kunga.
20 Защо се дава видело на злощастния, И живот на огорчения в душата,
Kāpēc (Dievs) dod bēdīgam gaismu un dzīvību tiem, kam noskumusi sirds,
21 Които копнеят за смъртта, и нямат я, Ако и да копнеят за нея повече отколкото за скрити съкровища,
Kas pēc nāves ilgojās, bet tā nenāk, un rok pēc tās vairāk nekā pēc mantām,
22 Които се много радват и веселят, Когато намерят гроба?
Kas priecātos un gavilētu, kas līksmotos, kad kapu atrastu -
23 Защо се дава видело на човека, чиито път е скрит, И когото Бог е преградил?
Vīram, kam ceļš ir apslēpts, un ko Dievs visapkārt apspiedis?
24 Защото вместо ядене, дохожда ми въздишка; И стенанията ми се изливат като вода.
Jo maizes vietā man ir nopūtas, un mana kaukšana izgāzās kā ūdens.
25 Защото онова, от което се боях, случи ми се, И онова, от което треперех, дойде върху мене.
Jo briesmas, ko bijos, man uzgājušas, un no kā man bija bail, tas man uznācis.
26 Не бях на мир, нито на покой, нито в охолност; Но пак смущение ме нападна.
Man nav miera, man nav dusas, es nedabūju atpūsties, un bēdas nāk uz bēdām.
